уважението към мюсюлманския свят е жизнено важно

Обама: "Войната с тероризма свърши"

2 Февруари 2009

в. Ню Йорк таймс

Роджър Коен

Президентът на САЩ Барак Обама. Снимка: Ройтерс

В първото си телевизионно интервю от Белия дом за базирания в столицата на Обединените арабски емирства, Дубай, информационен канал “Ал Арабия” президентът Обама зарови томахавката: “Войната с тероризма свърши”. Да, глобалната битка под мотото “Който не е с нас, е против нас”, така наречената “дълга война”, в която свободолюбивият Запад се изправи срещу неразличимите сили на злото, обхващащи всичко от Ал Каида до елементи на палестинското национално движение под етикета “ислямофашизъм”, приключи.

От значение е това, което остана несвършено: разгромяването на терористичните организации. Това не е война, а стратегическо предизвикателство.
Отказът на новия президент от приетата от Буш след 11 септември доктрина е сериозен пробив. Той не решава нищо, но открива пътя към сближаване със захвърления от дълго време в лагера на “противниците” мюсюлмански свят. Манихейската пропаст на противопоставянето не би могла да доведе до нищо добро в Израел и Палестина, Афганистан или Иран.

Обама заяви: “Важен е езикът, който използваме.” Това е така. Той заяви, че ще бъде “много прецизен в разграничаването между организации като Ал Каида, която приема методите на насилието и на терора и ги използва, и хората, които може и да са на различно мнение от това на моята администрация и да не подкрепят определени действия, или имат собствено виждане за условията, при които трябва да се развиват страните им. Нормално е да имаме разногласия, но трябва да се отнасяме с уважение един към друг”.

Буш обичаше да прави разлика между терористите и умерените, свободолюбиви мюсюлмани във въображението му. Обама прави едно много по-важно разграничение: между онези, които са твърдо решени да разрушат Америка с насилие, и другите, които просто не харесват, имат различно мнение или са разочаровани от Америка. В наши дни голямото мнозинство на мюсюлманите по света попада във втората категория. Обама правилно използва
арабскоезичната телевизия “Ал Арабия”, за да приведе доводите си пред тях.
Тонът му беше поразително различен. Той беше изискан, почтителен, самокритичен и уравновесен там, където администрацията на Буш беше безцеремонна, дръзка, превзета и едностранчива във възприетата от нея политика “Израел никога не греши”.

Говорейки, докато новият пратеник за мир в Близкия изток Джордж Мичъл заминаваше на осемдневно посещение в региона, Обама определи целта на мисията му като “изслушване”, “защото прекалено често Съединените щати започват с диктат”. Обама отиде дори по-далеч. Изреждайки членове от собственото си семейство с мюсюлмански произход и споменавайки, че е живял известно време в мюсюлманска държава (Индонезия), той постави на местата им националните интереси и собствената си роля.

Обама заяви, че задачата му е да убеди мюсюлманите, че “американците не са ваш враг” и да убеди американците, че уважението към мюсюлманския свят е жизнено важно. Обама изтъкна, че целта му е да служи не само на американските интереси, но и на интересите на обикновените хора (разбирай мюсюлманите), страдащи от “бедност и липса на възможности”. Това е важен идеологически скок за един американски лидер - от приетата след края на Студената война доктрина за
американското лидерство към нова доктрина на приобщаването, продиктувана от глобализацията, от “вземащия решенията” до нещо като “главен посредник”. Аз приветствам тази промяна, защото тя се основава на реализъм; светът се промени и сега се поддава само на убеждаване, не и на диктат от страна на американците.

Все пак думите не променят факта, че предизвикателството, пред което се изправя Обама след войната в Газа, е огромно. В Иран, където антиамериканската реторика е прекалено голяма опора на трийсетгодишната ислямска революция, за да бъде пожертвана с лека ръка, интервюто на президента беше посрещнато хладно. Причината беше, че правителството одобри законопроект за разследване и съдебно преследване на предполагаеми военни престъпления по целия свят, но в същото време оправда израелското нападение в Газа.

Президентът Махмуд Ахмадинеджад заяви, че промяната, към която се стреми Обама, е добра, но би била правдоподобна само ако Америка най-малкото се извини на Иран за ролята си в преврата от 1953 г. Крайният ежедневник “Кейхан” писа: “Обама върви по стъпките на Буш.” Наистина, Обама заяви, че ще се стреми към диалог с Иран и възхвали величието на персийската цивилизация, макар че осъди заплахите на Иран срещу Израел, ядрената му програма и “подкрепата за терористични организации в миналото”.

Американско-ирански диалог ще трябва да бъде основан на една от любимите думи на Обама: уважение. Съединените щати подцениха гордостта на иранците и пламенната им привързаност към независимостта на една вече пострадала от намесата на Запада нация. Поощренията и заплахите няма да доведат до никъде. Нито пък съсредоточаването единствено върху ядрения проблем, защото той не представлява целия диапазон на американските и иранските интереси, някои от които са общи, а други - предмет на разгорещен спор. Сигурно е, че в отношенията с Иран, както и с останалите страни от Близкия изток, ще има трудности. Терористите ще ни атакуват. Обама ще бъде отричан. Но както Мичъл знае от опита си при постигането на примирие в Северна Ирландия, най-важното нещо е постоянството.

Тони Блеър, сегашният пратеник за мир в Близкия изток и някогашният партньор на Мичъл в Белфаст, веднъж се изказа по следния начин: “Единствената причина за пробива ни в преговорите в Северна Ирландия беше, че им отделихме такова внимание и време, че всяка дреболия, която вървеше не както трябва - а всичко, което можеше да се издъни, рано или късно се издънваше - през цялото време беше управлявана и коригирана. Той описа преговорите така: “Винаги, когато не можем да ги доведем докрай, трябва да ги ръководим, докато можем да започнем отново да разплитаме възела.”

Буш имаше погрешната идеологическа основа. Обама я поправи, като сложи край на войната с тероризма. Сега предстои тежката близкоизточна задача на “решаване - ръководене - решаване”. Тя ще изисква постоянното внимание на президента.

По БТА